ТРЯБВА ДА МОГА
Често живите и виждащите търсят опора, жилаво дърво, на което да се опрат. Търсят светлина, да освети губещия се на моменти път. Търсят яснота и хоризонти. Крила за полет. Оплетено между клоните като паяжина насърчение.
И се губят. Изпадат в дупка. В паника. В безпътица. Мислите им прекрачват тялото и викат за спасение другаде.
А една незряща жена? Тя как върви и не пада...
Небето е невидимо за нея. Но това не е пречка. Тя има своето небе! Тя го чувства, напипва с душата си, с пръстите си. Стреми се към него. Може да го обрисува с думи. С красиви, дълбоки, нейни думи. Тя пише поезия.
Небето. Може да го изобрази с картините, идващи от сърцето й. Усеща безкрайната синева и нищо не я спира.
Стефка Стойчева – жена, която опира мечтите и раменете си на вярата.
Жена, която вятърът може да побутне, да обърне настрани, но не и да отклони от пътя.
Тя е с университетско образование по педагогика, българска филология, международна диплома за работа с компютри и няколко специализации в чужбина.
В Пловдив е преподавател по компютърна и брайлова грамотност в националния рехабилитационен център за зрително затруднени. Председател е на християнския център “Благодат” за хора с увреждания.
С екип от верни приятели издава списание Благодат вече десет години. То излиза на брайл, аудио, електронен вариант и на шрифт, подходящ за зрително затруднени. Един немалък подвиг!
Стефка...
Дали защото никога не е виждала небето ще ни го опише най-вярно и най-живо?
Всъщност в нея са останали късчета детски спомени. Не е родена сляпа.
Тя е приела начина си на живот, слепотата не я прави слаба, беззащитна или счупена по някакъв начин. Стефка е жена като много други, но и жена необикновена. Заради неотчаянието си. Заради устояването и вярата.
Приела невиждането си не като недостатък, а просто сякаш е някаква неделима клетка от организма й, част от река, която се влива в нейното море.
“Аз съм от Сливенския край – село Падарево. На 9 години загубих напълно зрението си. На близо две години ме е заболяло дясното око и на две години и половина родителите ми тръгват по лекари. След което ме оперират в София, в Медицинска Академия. Но незнайно по каква причина, лекарите оперират здравото, вместо болното око. Обяснението било - за да го запазят. И до ден днешен, не знам защо така са решили. Така, до 9 годишна, аз виждах с болното си око. Много често получавах кръвоизливи и ме болеше окото, имах глаукома, често се възпаляваше, а аз като дете го пипах, и изведнъж почувствах, че губя зрението си. И тъй като от 7 годишна бях вече в училище за слепи деца във Варна, една сутрин станах и установих, че вече не виждам нищо. Даже в началото си помислих, че ще ни водят някъде на екскурзия, защото тогава ни вдигаха рано. Но усетих, че денят си започва както обикновено. Щом влязохме в клас, светнах лампата и всички, които имаха остатъчно зрение, се развикаха, че е светло, да я загася. Тогава разбрах какво е станало. Но бях такова дете, че не обичах да се оплаквам, нито да споделям за това и нищо на никого не казах. Това изобщо не ме сломи. Вече през ваканцията казах на майка ми, че изобщо не виждам. Тя, разбира се, като всяка майка в началото не искаше да повярва. Спомням си дори, че навиваше някаква прежда и почна да ми подава различни кълбета, като искаше да й казвам цветовете им. Очакваше да ги различавам както преди, а а аз й казвах: „Не виждам майко, не мога да ги видя...“, тя отново настояваше: „..иди до прозореца, излез навън на светло...опитай...“. Като всяка майка, не искаше това да се случи с детето й. Оттогава, така или иначе, ми остана да различавам само ден и нощ – светлината, слънцето, предметите като сенки, зависи как пада светлината. Всъщност съм си незряща, защото това изобщо не ми помага. Не мога да се движа сама в непозната обстановка, нито да се ориентирам като правя нещо, камо ли да различавам нещата.”
Когато си дете, светът е по детски чист, лесен и шарен... Все едно слушаш влюбените ранобудни песни на птиците.
“Като всички останали деца, аз също бях буйно и енергично дете - тичах, играех свободно. Дори се катерех на дърветата с помощта на моята приятелка. Тя непрекъснато ми казваше – стъпи сега тук, после там. И може би това ми е помогнало да нямам комплекси, защото имах зрящи приятели с които играех наравно. С тях изобщо не се чувствах по-различна. Никога не ме пренебрегваха за нещо, напротив дори непрекъснато ми помагаха. За моята приятелка беше толкова естествено да ме води, както за човека е естествено да диша. Аз бях като част от нея. Когато се катерехме на непознато дърво, при слизането тя винаги ми казваше къде точно да стъпя. Имахме си една любима черница, на която много обичахме да играем и познавахме много добре. Нашите често криеха стълбата да не се качваме заради мен, но ние по оградата – тя стъпва, аз пипам където е стъпила, и след нея, точно по детски. Тази черница беше разклонена на две – едната й част беше по-удобна, а другата по-преплетена. И тъй като двете си я разделяхме, тя винаги избираше по-неудобната. Аз после оцених това, след време, както и повечето жестове, тъй като за мен всичко бе по-трудно - да намирам плодове, да ги късам. А тя беше невероятна - постоянно измисляше игри с които ме улесняваше и правеше съпричастна в тях. Нагласяваше нещата така, че в никакъв случай да не се чувствам зле, много ме обичаше.”
За Стефка трудностите са обикновени стълби, по които се изкачваме всички – независимо от цвета на очите ни, нищо че някои дори нямат предимството да съзират детайлите. За нея всеки ден е възможност да се доближава до хората и да се разтваря за тях като ветрило. Ветрило от добрини!
А самата тя е минала през изпитания и проверки, през недоверчиви чиновници, дни на самота.
“Завърших училище във Варна за незрящи. След което се преместих в Пловдив, където започнах да работя и уча вечерно. Омъжих се рано и временно прекъснах, тъй като родих две деца с малка разлика. Но не се отказах от ученето, впоследствие кандидатствах в Пловдивския университет - специалност българска филология. Завърших и ме назначиха тук, в Пловдив, в Рехабилитационния център за слепи. В началото бях хоноруван възпитател, впоследствие вече ме назначиха като щатен преподавател. След което се наложи да специализирам - учих компютри, английски, педагогика на зрително затруднените – завърших Магистратура. Компютрите се усъвършенстват постоянно, така че и аз постоянно уча нови неща. Компютърна грамотност съм изучавала в много курсове, а 2006 г завърших един курс към майкрософт за незрящи компютърни специалисти. Интересното беше, че имаше кандидати от цялата страна и трябваше да изберат само 6 човека. Държахме изпит, и според класацията за моя радост, аз влязох в шестицата. “. През 2010 г. Стефка завършва курс по ECDL(European computer driving license) и получава международен сертификат за компютърен специалист.
Майчината подкрепа, характерът и волята са в началото. С възрастта на вратата й потропват и страховете, житейските мелници мелят делничното жито и носят недоверие, безсъние.
Среща вярата.
“Когато се омъжих, моята свекърва се страхуваше, че като човек с увреждания, това може да се предаде на бъдещето ми дете. Аз, и тя, всички около мен се притеснявахме когато забременея, дали детето ми ще вижда, имайки предвид, че съпруга ми също беше с увредено зрение. И така веднъж насън чух глас, който ми каза – не се бой, детето ти ще вижда и ще бъде момиче. Казах това на свекърва ми, която много обичах и ми беше като майка. Тя рано почина, но и тя много ме обичаше, което наистина е рядкост. И така лека полека започнаха да ми се насочват мислите в тази посока, да се замислям за това послание което съм получила насън. След това забременях с другото дете, и пак някак си свръхестествено знаех, че ще бъде момче и ще вижда. Не знам, може би ние жените имаме малко по-развита интуиция както казват - усещаме някои неща. След което започнах да срещам хора, които също вярват в БОГ. И когато 1990 г, баща ми се разболя много тежко, срещнах една жена, която ми каза как да се моля.
В целият ми род, всички са зрящи, при мен само се е случило така, и благодаря на Бога, че децата са ми зрящи.”
Тя не престава да се раздава. Мисли за другите, доближава се като огъня с топлината и светлината си до хората. Потърсиш ли я, ще откликне, няма да затвори вратата, защото сега е време за сън, окъснял си или има гости. Дошъл си и е точният час да говориш, като цвете, огряно от слънцето, да се обърнеш към нея. Да разпръснеш уханието си, да споделиш мъката си и да изхвърлиш тежестта й. Заедно да изнамерите небе за летене.
Както слънчогледът търси извора на своето удоволствие и обагреност и вие да се вгледате в невидимото.
Стефка е белият лист и можеш да пишеш радостите си и болките си. Ако я претовариш, ще се помоли и за теб. Ще възложи грижите и теглото ти на Господ.
Тя, жената, която не вижда, а като че ли е повече виждаща от нас?
Отворена е за другите! Сърцето и душата й са очи.
“Незрящите хора са също като останалите – съвсем обикновени хора. Има случаи, разбира се, в които понякога енергията се пренасочва към нещо друго. Аз познавам такива– обикновени работници, които са били миньори, и след загуба на зрение, започват да учат. Дотогава са имали някакво основно образование, след което започват да учат гимназия, университет, изобщо търсят нов начин за осмисляне на живота си. В такъв аспект сме свидетели на десетки случаи.”
Стефка е жена на действието и на подкрепата. Тя е като завет, където ще се скриеш на уютно и ще се почувстваш обичан, нужен и забележим.
Питам се, аз която получавам и чета списание Благодат от пет години вече, коя е тази жена?
Откъде тръгва изворът на силите й, колко висок е нейният най-труднодостъпен и остър връх? Как се достига? Познава ли дъното на съмненията, водовъртежите, мъртвото течение и подводните камъни?
Умора и безпътица не я достигат? Ежедневието й не прелива ли от чужди несгоди и оплаквания, не се ли потапя лодката й с доброта и надежда?
Винаги ли се намира място за още пътници, за още и още обич!
“Моят девиз винаги е бил – трябва да мога! Това идваше може би от стремежа ми непрекъснато да се доказвам, да не отпадам, да бъда винаги наравно със зрящите. Също и заради моята майка, която беше изключително амбициозен и позитивен човек и така е възпитавала и мен. От малка ме е учила на всичко - кое как се прави, развеждаше ме из цялата градина, показваше ми листенце по листенце, кое какво е, къде, какво има засадено. Запознаваше ме с растенията, учеше ме свободно да се движа из двора. Също така благодарение на нея и близките ми опознавах и животните. Показваха ми малки, и големи, на село всичко имаше. И благодаря на Бога, че съм се родила там, защото така естествено съм се запознала с живота и с природата.
А когато за нещо кажех на мама, че не мога, ми отвръщаше – МОЖЕШ!
Ще видиш, че ще можеш!
Иначе в целият ми род, всички са зрящи, при мен само така се случило и благодаря на Бога, че и децата са ми зрящи.”
В работата си днес се среща с ослепели хора, които не могат да се справят. Децата, родени незрящи по-лесно приемат този начин на живот, отколкото човекът, който си е устроил живота, упражнявал е професията си години и изведнъж болест или злополука му отнемат зрението. Някои цял живот не излизат от дупката.
“Преди 10 ноември слепите бяха затворени в общества, в гета, в специализирани училища и обществото не знаеше много за тях. Само понякога случайно се срещаше на улицата човек с бял бастун и той им се струваше като че ли е от друг свят. Незрящите деца учеха в училища в София и Варна. Аз исках да продължа в езикова гимназия, но директорът на гимназията не искаше да чуе за мен. Казваше: “Как така сляп ще учи език!” Тогава моите учители ходиха до София да искат специално разрешение от министерството, за да мога да кандидатствам. След мен това стана възможно и за други незрящи. Когато майка ми ме заведе в гимназията за първия учебен ден, една от учителките се обърнала към нея: “Защо я водиш?” Представяте ли си какво е чувствала тя в сърцето си? След това станах любимката на учителите и на директора. Съучениците ми в езиковата гимназия отначало ме избягваха, не искаха да разговарят с мен. Класната ги научи да общуват и да ми помагат.
Тя беше учителка по призвание. Имаше голям педагогически такт и умения, а също и голямо и добро сърце. За съжаление не всички учители са такива.
Работата ми като учителка е насочена към възрастните, но моите колеги обучават и деца, интегрирани в масовите училища.”
Пловдив е един щастлив град! Град, в който чудесата се усещат като у дома.
Там живее и работи Стефка Стойчева и дори да не ви вижда, не е невидима.
Отворете очите си, хора!
Христина Панджаридис