Минко Пенев - КОЗИТЕ СА МОЕТО ЛЕКАРСТВО

 
КОЗИТЕ СА МОЕТО ЛЕКАРСТВО
Ангел Сотиров

Ако прочете този текст, проф. Владимир Радулов сигурно ще бъде силно удовлетворен, че и в България най-после слепите успешно се занимават с животновъдство. Темпераментният професор повече от три десетилетия се опитваше да убеди различни организации и
институции, най-вече Съюза на слепите в България и Министерството на образованието, че и в нашата страна хората с нарушено зрение могат успешно да упражняват селскостопански труд.И ето един мой колега, бивш работник на ПП”Успех” Пловдив и  Варна, без може би въобще да знае за тезите на проф. радулов, преди три години започва да отглежда кози.

Преди двайсетина години аз попаднах на някаква статистика, че около 70 % от американските предприемачи са бивши безработни, и са станали бизнесмени по принуда. Така става и със съсъдбеника Минко Пенев, чийто шурей  Вълко Шопов, стар ерген,  умира и му „завещава” петнайсетина кози.

Слабовиждащият гръмогласник Минко живее със съпругата си елка и двамата си синав село Войводиново – Пловдивско.Козето стадо е понамаляло и сега се състои от пет  кози, два пърча и две ярета. Намираме зрително и слухово затруднения  кози пастир до помпената станция на селото, където пасе своите любими животни. Приятелят ми стефан Стойчев веднага се втурна да фотографира моите персонажи, без да чака допълнителни указания от мен.Изненадани сме доста, че въпреки своите 71 години, минко тича като младо яре с козята „кавалкада”.

След това отиваме за малко на гости в дома на колоритния Минко Пенев. Вместо кафе, както може би е редно, поднасят ни варено козе мляко, което посоляваме. На масата има и чиния с класен сух салам. След това любезния домакин ни предлага и кафето, пак с козе мляко. Не сервират бира, макар че чинията със салама у мен да отключва точно такива очаквания, за дане дразнят фотографа, който шофира колата ми.

„Пасенето на козите, изобщо грижите за тях, ми действа като лекарство. А и подпомагам семейния бюджет, а също и семейството на женения си син Пламен”, уверява ме нашият домакин-животновъд.

Пасенето на козите, изобщо грижите за тях, ми действа като лекарствоНаистина, поради терапевтичните занимания на колегата Минко, като че ли малко страда неговата невиждаща половинка, 69-годишната  елка, която е и поуглушала доста. Няколко часа на ден тя остава съвсем сама. Но радиото и телефона заместват донякъде общуването й с Минко, който е и всеотдаен неин асистент. Въпреки слепотата и частична глухота Елка е в добро настроение, шегува се с нас и със своя съпруг, дори и със самата себе си.

Навремето Елка беше голяма хубавица и с много благ характер. Почти всички тогавашни ергени бяхме доста хлътнали по нея. Освен добра работничка, тя дълги години беше и активна спортистка.

Едно от трите кучета, макар и много дребно, е също така гръмогласно и бойко като своя стопанин. Съседите им правели забележка заради силния лай на това куче, но Елка ги контрирала твърде успешно: „вашите кучета да не пеят като славеи?”.

В това село отглеждането на животни от хора с нарушено зрение изглежда има добри традиции. „Преди години твоят полузрящ приятел Хюсеин Мустафов”, припомня ми войводиновският козар, „също отглеждаше животни – 15 овце. Аз пък имах само 5 овце и ги пасяхме заедно с Хюсеин”, продължи обясненията си Минко Пенев. Сигурен съм, че нашият премиер Бойко Борисов, който призовава за отглеждането на агнета и садене на картофи, ще приветства тези отявлени последователи на неговите почини.

Минко е роден в търговишкото село Гърчиново и от дете има силно увредено зрение, а през последните 15 години и слухът му доста е намалял. Основното си образование получава в училището за слепи „Николай Островски” – сега Училище за деца с нарушено зрение „Луи Брайл, където придобива и професионална подготовка по кошничарство”. Той сякаш никога не се е срамувал от слабото си зрение, което и на него е създавало проблеми както във всекидневния бит, така със сигурност и в професионалните му дейности. Ето и сега понякога губи някоя коза, но тя впоследствие се смилява и покорно се завръща в къщата на своя собственик. Помагат някой път и съселяните на Минко, при откриване на самоотлъчилите се от стадото палави „медикаменти”.

Минко пенев е оптимистичен, общителен, с чуство за хумор. Понякога той много бързо пали, макар че е с добро сърце и със силно развито чуство за справедливост. И сега се ангажира здраво за различни каузи, борбен е и отстоява твърдо и агресивно своите интереси, и интересите на своите съседи.

Изпращат ни с по една бутилка козе мляко и по един РОЗОВ БОЖУР. И вероятно като някаква самооценка, заръката на Минко е, заглавието на този текст непременно да бъде „Шило в торба не стои”. Обещаваме да им гостуваме за по-дълго след време и да им донесем списанието с текста за козарските занимания на неподражаемия слабовиждащ пенсионер, а също  и портретна снимка на Елка и Минко. Даваме си дума, че при следващата ни среща непременно ще пием и бира..