БОРИС БОДИЧЕВ – ПОЗНАТИЯТ И НЕПОЗНАТИЯТ
Ангел Сотиров
СНИМКА: Георги Бодичев
БОРИС БОДИЧЕВГласът му– е нисък, пуфтящ и присмехулен. Но този глас издава като че ли и бойкостта и борбеността на своя носител. Зад привидната грубоватост и недодяланост на учителя по музика прозира отявленият нокомформист, вечният антинагаждач, изключителният индивидуалист. Той винаги е ярък образец на непримирима гражданска позиция към неправдите и несправедливостите, неуморен защитник на слабите и онеправданите. Изглежда са доста прави тези изследователи, които твърдят, че интелектуалецът изначално е обречен на вечно опозиционерство. И тази теза сякаш важи в пълна сила за Борис Бодичев.
През есента на 1952 г. софийското училище за слепи трябва да се прехвърли във Варна.Сградата на Дом-работилницата за слепи мъже този път ще трябва да приюти за цели пет години турско педагогическо училище. По време на официалната церемония за откриване на това училище, на която присъства тогавашният министър на просветата Демир Янев, съвсем неочаквано четирима бивши възпитаници на Държавния институт за слепи – Борис Бодичев, Слави Рачев, атанас Иванов Хитрата и Райчо Васев провеждат протестна акция с искане сградата да си остане за софийското училище за слепи.Тези четирима демонстранти са ученици от вечерната гимназия и са настанени на квартира в интерната на училището за слепи. Естествено, искането на невиждащите младежи е останало без последствия, или по-точно в резултат на този гимназистки бунт лично по-разпореждане на самият министър на образованието, директорът Станчо Йонков закупува билетите за бунтовните си квартиранти и четиримата смелчаци са изпратени още същата вечер с влака към общежитието на варненското училище за слепи, за да продължат на друга територия вечерното си обучение. Предводителят на тозиневероятен за времето си протест е борис Бодичев, вземащ за една учебна година по два класа. Той държи букета, той се опитва да произнесе протестните слова пред министъра, чийто охранители се намесвати прекъсват речта на храбрия гимназист. Без съмнение, ако тези протестиращи младежи бяха с нормално зрение,освен якия бой от охранителите, те със сигурност щяха да бъдат обвиняеми за противонародна дейност, и може би години наред да търкат наровете на някои наши затвори или лагери. Но слепотата ги спасява от тази нерадостна участ. Разминава им се само с 15 минутно „следствие”, проведено лично от министър Демир Янев с водача на протестиращите, и с изселване на групата далеч от софия. По време на разпита, Борис не предава Владимир, синът на директора Йонков, съобщил предната вечер на гимназистката група, че самият просветен министър ще участва в тържествената церемония.
И два мои много ярки спомена: В края на седемдесетте години на миналия век (сякаш 1977), в 65 аудитория на Софийския университет. Тече семинар по обучението на деца с нарушено зрение, организиран от Владимир Радулов. Участват педагозите от двете училища за слепи, представители на Министерството на просветата, високи гости от Москва, и аз и Петър Войнов, съвсем прясно дипломирани психолози, кандидати за работа в софийското училище за слепи. И при една от дискусиите шефът на отдела за специалните училищав Министерството на образованието Маринов, при когото с Войнов наскоро бяхме на аудиенция, заяви доста назидателно и убедено, че училищата за слепи са за слепи ученици, а не за слепи учители и възпитатели. Вероятно и лично засегнат, Борис Бодичев упрекна твърде гръмогласно и емоционално важното министерско началство, че неговата теза е силно дискриминационна, позор за него, и за отдела, който ръководи. Веднага след тази му изява, учителя Будичев е изслушал предупреждението на инспектор от същото министерство, че ще бъде уволнен. За щастие, заканата на тази чиновничка не е реализирана. Дълбоко са се врязали в съзнанието ми също и битките на Борис Бодичев, с които се опитва да помогне при постъпването на Дончо Янков във варненския Институт за подготовка на културномасови кадри.Дончо е с музикални дарби, свири на акордеон, но поради тоталната си слепота, ръководството на института не разрешава неговото записване за студент. И свръхенергийният учител по музика се втурва да удари рамо на своя бивш ученик и се разправя с дискриминационно настроените чиновници. И естествено, това упорито застъпничество на Бодичев се увенчава с успех. За съжаление Дончо Янков не успява дълго да работи по придобитата специалност.
Борис Георгиев Бодичев е роден в плевенското село Искър на 17 февруари 1933 Г. в семейството на дребни земеделски стопани. Веднага след завършването на Държавният институт за слепи (сега Училище за деца с нарушено зрение проф. Иван Шишманов) той завършва едновременно музикалната и вечерната гимназии във Варна. Приет е в софийската консерватория в специалността пиано, негов преподавател е големият български пианист андрей Стоянов, учителствал и в Държавния институт за слепи. По време на студенстването (1956-1958) Борис свири на акордеон в оркестъра от слепи музиканти с ръководител Йон Островски, също невиждащ музикант.
Учителят Флоров, много години той е известен точно с това фамилно име, е може би един от най-колоритните слепи преподаватели в двете български училища за деца с нарушено зрение. Той е бил твърде строг и взискателен към своите ученици.Понякога дори е прекалявал както с високата си взискателност към тях, така и с наказателните си подходи и мерки. Често се случвало не само да дръпне ухо, , да пораздруса провинилия се, но даже и да пусне в действие „шамарената фабрика”. Училищното ръководство не се занича особено в възпитателната система на темпераментния учител по музика, още повече че по онези времена макаренковските възпитателни методи на много български учители са били доста присърце.Макар и официално наказанието сбой вече в българските училища да е било забранено, този древен и изглежда особено „ефективен” педагогически способ се прилагал с пълна сила под мотото „забранено, но неотменено”. Нека припомня на драгите читатели, че дори доста по-късно и легендарната Нешка Робева, а също и треньорът Симеон Щерев на не по-малко легендарната Станка Златева са се ползвали непритеснително от макаренковските похвати към своите възпитаници. Макаренщините на Флоров са прощавани почти от всички вероятно и поради неговия висок професионализъм и апостолска всеотдайност в работата. Силно любопитно е, че въпреки прословутата строгост на този забележителен учител, учениците, най-вече по-големите и слабовиждащите, са се забавлявали непрестанно като се закачали със своя съсъдбеник в преподавателска роля по най-различни начини: имитирали са го как говори; криели са му акордеона; залагали са столове по неговия път; от напълно безопасни дистанции са му подвиквали не съвсем любимия за него прякор „Бик”, „Биче” и т. п.Въпреки сложните и противоречиви взаимоотношения между обучаваните и емблематичния преподавател, Борис Бодичев несъмнено за част от тях е любимия им учител. Те изглежда са го имали за много свой човек и най-вероятно става дума за т. нар. „стокхолмски синдром”... Някои ученици дори са ходели на гости в дома му без благословията на дежурните възпитатели. Според Орхан Мурад, той не само че не ги издавал, но ги черпел с ябълки.
Освен часовете си по музика, Борис Будичев си е допълвал седмичния хорариум и с индивидуално обучение по пиано, акордеон, цигулка, тромпет, фанфари и барабани. Неговите ученици са силно впечатлени от факта, че техния учител свири безпроблемно на пет инструмента – пиано, акордеон, цигулка, виола и устна хармоника. Младият учител по музика създава и ръководи училищния оркестър, в който цигулари са били Владимир Радулов, Атанас Сапунджиев, Петър Аспарухов, Костадин Стойнов, Иван Христов Тръстеникът и много други.Владимир Радулов каза много добри думи за този оркестър. Сподели с мен,че впоследствие и самия той е ползвал някои от методите на Диригента Будичев, който има определен принос и за музикалното изграждане на Владимир. Джазменът Радулов дебело подчерта също, че преподавателят бодичев много е държал за брайловата музикална грамотност на своите ученици. .След време неспокойния творец от плевенското село Искър организира и дирижира и четиригласен хор в училище „Георги Димитров””.
Въпреки неговото неизтощимо опозиционерство, училищните директори не само са търпяли Борис Бодичев, но много от идеите, съдържащи се в неговите критични изблици, са били реализирани в края на краищата. „И ако не бях сляп, споделя чистосърдечно удивителният учител, да се ме уволнили няколко пъти”.
Надали е случайно, че години наред ученици на Борис Бодичев са стълбове на музикалната самодейност на ССБ: в Русе – Драган Димов, Пенка и Иван Димитрови, в Пловдив – Величка Гушева – Кърпарова, в София – Петър Аспарухов, Във Варна – Славчо аврамов и Елена Николаева, в Дряново – Мария Шиварова. Артист-хористите от Професионалния хор на слепите Райна Желева, Керанка Милушева, Марийка Христова са също възпитаници на маестро Бодичев. Сериозен пряк принос към съюзната художествена самодейност са и двата хора при варненския Районен съвет, които диригентът Бодичев ръководи много успешно през различни периоди. Тези хорове изнасят десетки концерти, печелят различни отличия и награди.
Разбира се, негова специална гордост са и слепите професионални музиканти Орхан Мурад, Владимир Радулов, Величка Гушева – Кърпарова, Йордан Петров, Тодор Христов и Ваня Василева. Популярният певец, текстописец и композитор Орхан Мурад е дълбоко признателен на своя учител Борис Бодичев, че е забелязал неговия музикален талант и е работил 8 години за развитието му. А почитателите на джаза у нас познават Владимир Радулов като дългогодишен джазкоментатор по БНР, талантлив джаз изпълнител, емоционален диригент на университетския рагтаимбенд в СУ „Климент Охридски”, високоерудиран преподавател по История на джаза в АМТИ – Пловдив. Величка Гушева – Кърпарова е добре позната на читателската аудитория на сп. „Зари” като талантлив диригент и продуктивен композитор. Тя е заявявала нееднократно, че добрата си музикална основа дължи изцяло на своя първи учител по музика Борис Бодичев.
Като отдавна доказал се артист, Борис не е никак равнодушен и към нежния пол. Донжуанските му постижения изглежда са твърде високи и престижни. Но неговите палави забежки, макар и напористи и не съвсем редки, са доста дискретни, и без излишни скандали. С една дума, както сега често се казва, явно Борис е бил пич отвсякъде, а аз бих казал дори пичованец! Като всички мъже, и маестрото сякаш смята полигамията за нещо съвсем нормално, дори едва ли не за задължителна, и особено за хората на изкуството.,
Освен музикалните си и социални пристрастия, свръходарения потомък на Бодичевци на младини е дълбоко изкушаван и от шахматната игра.И постиженията му в тази сфера не закъсняват. През 1963 година, по свидетелство на Владимир Желев, отборът на Варненския районен съвет в състав Борис Бодичев, димо Делиев и Иван Василев завоюва шампионска титла в първия общосъюзен шахматен турнир, а Борис Бодичев , който печели всичките си партии на първа дъска, е обявен за индивидуален първенец. Повече от 10 години диригентът Бодичев е състезател от отбора по шах на варненската организация на ССБ, като громи своите противници на първа или втора дъска. Няколко пъти дори попада и в националния шахматен отбор на нашето сдружение.
Няколко десетилетия Борис е и активен есперантист. Към този изкуствен международен език го приобщава неговият любим учител Минчо Стоянов, 30 години главен редактор на сп. „Зари” (1950-1980). Борис Бодичев участва в в национални и международни форуми на слепите есперантисти, в чиито културни програми е включван с изпълнение на пиано. Той преподава есперанто, подпомага изпълнители, представящи песни на този език, следи брайловия периодичен печат на есперанто.
По повод на 80-годишнината на г-н Борис Бодичев, нека да поздравим нашия скъп юбиляр. Да му пожелаем добро здраве, и още много години да е сред нас и да продължи да бъде себе си!!!
